вторник, 17 март 2009 г.
четвъртък, 13 ноември 2008 г.
СТРОГОТО ДЪРВО В ПАРКА ЗАИМОВ
Седи си в парка, жълто, полуголо,
а защо само мен ме гледа строго?
„Защо аз? Защо все на мен? Не е справедливо!!!”
Изтягам се под него и преглъщам топла бира.
Красиво е, спокойно- почти работя.
Офисът- наблизо,
почти съм там, почти работя.
Всичко е наред, красиво.
А то пак ме зяпа,
строго, но несправедливо.
Разногледо, изцъклено, злобато,
а аз със втора бира.
Зяпа то, злобее пожълтяло,
но преглъщам още топла бира.
Гледа ме, поклаща клони и се взира-
мисли ми нещо, май планира.
Клати клони, скърца, но не мига.
Хвърля жълти, оранжеви листа,
строго и не спира.
„Оф, сега и това ли, стига!
Какви са тия листа,
не ме замеряй, стига!!!
Какво искаш от мене и от мойта бира?”
А то скърца недоволно, строго
и пак не спира.
Хвърля, замеря с листа, злобно и се взира.
„Какво ме гледаш- виж се ти!
Аз почти работя, а ти пък си голо.”
